Първо, в цял свят, а не само у нас, от повече от век политиката е жертва на партийността. Казано по друг начин: политиката се е превърнала в алиби, легитимиращо партийната воля за власт. Накратко, още М. Вебер в Politik als Beruf казва, че политиката бива или призвание (когато политикът живее ЗА политиката), или занаят (когато политикът живее ОТ политиката). Всички съвременни политици (с много малки, клонящи едва ли не към нула, изключения) са занаятчии, но не в експертния смисъл на думата, а в смисъл, че те се прехранват чрез занаята "политика". Тоест, те "правят" политика не защото са искрено загрижени за съдбата на другите (или на държавата), а защото политиката (като занаят) е занятието, което им носи доход. Този доход принципно се осигурява от публичната софра (от държ. бюджет), но по-ненаситните се присягат и към частната софра (средствата, получавани „на тъмно“ от частни финансови или стопански субекти под формата на корупционни пари).

Второ, представителната демокрация отдавна е престанала да бъде „представителна“ и се е превърнала в партийна демокрация. „Представителността“ е онова сиренце, което по неизбежност примамва избирателя (суверена) в капана на представителната демокрация. Човек ще не ще трябва да избере (ако иска да е активен гражданин) определена партия или определен партиен представител, които по презумпция да защитават неговия материален, културен, духовен, ценностен интерес. Партиите са неизбежният посредник между суверена и управлението на държавата (освен в случаите на „независим кандидат“, чиято независимост е много трудно установима). Поради това, че са незаобиколим фактор в политическия живот партиите (съставени почти изцяло от споменатите по-горе политици-занаятчии-консуматори на доход) имат за първа своя цел да съблазнят избирателя, за да влезнат във властта (законодателна и изпълнителна).

Трето, като добър ученик в дисциплината „да му хванем цаката“ българската политическа система усвои всичко негативно в съвременната представителна демокрация и в процеса на подчиняване на политическото на партийното. Ако в страните с по-дълга история на демократическо развитие са налице опити за преодоляване на тези негативи, то у нас тенденцията е те да бъдат максимално употребени в интерес на личния (или на партийния, което е едно и също) интерес.

Четвърто, на фона на казаното по-горе у нас картинката е следната: 1) политиката е средство да получиш достъп до публични (или съмнителни корпоративни) средства (за лично съществуване), а не призвание да правиш нещо за другите или за страната и 2) партиите са регистрирани в съда съзаклятнически групички от вече осъществили се (или потенциални) усвоители на средства, които посредством механизма на Изборния кодекс (който е най-висша еманация на погром над демократичния изборен процес) са си гарантирали почти неизменно участие в законодателната и изпълнителната власти. (Затова твърдя, че реформата на реформите, която може да постави началото на излизането на България от блатото на „прехода“, е РЕФОРМАТА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА.)

Пето, РБ изцяло се вписва в описаната схема. По рождение РБ е сбор от малки партии, неуспели поотделно да минат 4% бариера, всяка от които има различна политическа история, различни политически „забежки“, различен исторически контакт с някоя от главите на ламята на задкулисието – с две думи, леко пооцапан от „граничните“ му контакти със задкулисието нехомогенен мулти-култи сбиртак от партии, политкоректно обединили се в името на общото им (но все пак по отделно)smile emoticonполитическо просъществуване (разбирай, общото им усилие да се докопат до публично и до не дотам публично финансиране). След неговото учредяване и закичването му със „смокиновия лист“ „Граждански съвет“ (легитимационна брошка, имаща за цел да внуши на избирателя родствена връзка с гражданското общество), работата на РБ, на която съм бил пряк или косвен свидетел, основно се свеждаше до борба за квоти, т.е. за проценти от желаната баница на властта (на парите, идващи с участието във властта). Изработената – макар и трудно, леко немарливо и в последния момент - хомогенна политическа (идеологическа, предизборна, реформаторска) програма беше само необходимо условие за съблазняване на избирателя. Достатъчното условие, за да спечелиш сърцето на избирателя е политическата почтеност. РБ, за съжаление, не изпълни това достатъчно условие. Ако мнозина вярваха, че коалицията с ГЕРБ е едно, макар и много плахо, проблематично обещание за осъществяване поне на част от реформаторските политики, то още с даването на съгласието си коалицията да получава парламентарна подкрепа от партиите на агент Иван и на агент Гоце, илюзията за политическата почтеност на РБ бе погребана. От друга страна, като по учебник, отсъствието на политическа почтеност беше богато илюстрирано с безпринципни вътре-блокови борби за кокала. От ден първи до днес.

Шесто, след всичко казано дотук (което е моята лична гледна точка) за мен са напълно неразбираеми, по същество напълно несъстоятелни, а като спектакъл направо смешни всички трепети – и от страна на партиите, и от страна на публиката – кой, аджеба, ще е новият министър на МОН, дали новият кандидат ще получи атестат от ГС, дали ПГ ще го подкрепи. Бла-бла. РБ е мъртав още от 04.11.2014 г., след като се остави политическото му битие да бъде функция на партиите на агент Иван и на агент Гоце. След този акт РБ всъщност се прелегитимира като партия, колаборираща със статуквото. На този фон, настоящата, меко казано разкрачена, позиция на ДСБ (единствената партия от РБ, която се опитва да ни внуши, че вече не подкрепя правителството, въпреки че нейните кадри продължават да работят за неговата „стабилност“) е поредната ярка илюстрация, че родният български „политик“ влиза и участва в политиката, ръководен преди всичко от собствения си користен финансов интерес. Принципите са вербална пушилка в очите на избирателя. Житейската максима на българския „политик“ е „за мен парата, а за вас принципите“. Според мен крупна политическа грешка на Радан Кънев е заявлението му, че новият десен политически субект (който той възнамерява да създаде) ще бъде структуриран около ДСБ. Как една вече посрамила се партия може да бъде ядро на нова партия, имаща претенцията да бъде политически почтена?

Това бяха мислите ми, които споделям тук като рефрен на всеобщата истерия „въх, ще стане ли Кунева министър?“ Човек трябва да се погнуси от този грозен спектакъл, а не със затаен дъх да трепне дали Лионсио ще ощипе Изаура.