От Европа се очакваше независимост, сигурност, мир и просперитет. А се постигна васалност по отношение на НАТО, война на Балканите, деиндустриализация, селскостопанска криза, рецесия и режим на ограничения (икономически и финансови).

Всички европейски центрове за взимане на решения остават в ръцете на международни инстанции, което означава, че суверенността (политическа, икономическа, военна, финансова, бюджетна) вече е химера.

Днешна Европа е неспособна да се обедини около зачитането на множеството от национални „ние“, т.е. от колективните съществувания, които битуват в нейните недра. Тя никога не е искала да се изгради като автономна сила, а като един голям пазар, едно пространство на свободна размяна, организирано на единствения принцип за правата на човека, без колективно обвързване и задължение към нещо общо. От самото си начало     тя се изгражда като се тръгна от икономиката и търговията, вместо от политиката и културата. Основополагащата идея беше, че подобно на зъбчат механизъм икономическото гражданство неизбежно ще бъде последвано от политическо гражданство. Случи се обратното.

Съгласно либералния диктат за „без-граничност“, Европа искаше да се обедини в една „универсална“ перспектива, придържайки се към абстрактни понятия без никакви културни и исторически корени, които биха имали смисъл за народите. Далеч от това да предпази европейците от глобализацията, ЕС се превърна в един от основните й вектори. Вместо да търси появата на една обща политическа воля, изградена върху съзнанието за единна съдба, той избра да се отвори към света, без да осъзнае, че не може да се адаптираш към външните обстоятелства, без да притежаваш един вътрешен принцип. Далеч от това да се постави в перспективата на един многополюсен свят, той се постави в служба на една „религия на човечеството“, предначертавайки по такъв начин един космополитен ред, изграден върху универсализацията на либералната демокрация (оксиморон, чийто точен смисъл е подчинение на демократичните процедури на системата на пазара).