(как партокрацията може да бъде поставена под контрола на демокрацията)

Няма да правя политологически анализ на най-голямата, може би, лъжа в съвременния свят, а именно че живеем в демократични общества. Тоест, няма да се аргументирам защо живеем в условията на партокрация, а демокрацията е мит. Само ще кажа, че формата, под която днес демокрацията съществува, представителната демокрация, издига като суверен на властта не „демоса“, т.е. народа, а Партията, конгломератът от всички политически партии, които – от една страна – са фундамент на политическата система, а от друга – на практика нямат нищо общо с интересите на народа.

Тук искам по-скоро да предложа няколко идеи за реформа на политическата система, която е изградена, най-общо казано, от четири под-системи: партийната система, институционалната система, съдебната система и административната система. Засега предлагам само няколко идеи за реформа на партийната система (политическите партии) и институционалната система (институционални норми и механизми, регламентиращи функционирането на политическата система), което би допринесло партокрацията да придобие що-годе формата на демокрация.

Защо реформата на всички реформи е реформата на политическата система?

Защото в днешните общества политическата система е основната детерминанта, която определя начина, по който функционира държавата и степента, в която гражданите имат достъп до управлението на държавата. От нея зависи как точно работят всички други под-системи на обществения организъм – финанси, сигурност, съд и прокуратура, здравеопазване, образование и т.н. Казано по друг начин, всяка една под-система на обществения организъм функционира съгласно правилата и нормите, които е създала политическата система. Това е така, защото именно политическата система в лицето на политическите партии е тази, която приема законите (и Конституцията), правилниците, решенията, постановленията, определящи функционирането на обществените подсистеми, плюс че тя има правомощието да назначава една съществена част от ръководните кадри във всяка една от тях.

В този смисъл искам да изкажа несъгласието си с широко прокламираната мантра, че днес у нас най-важната реформа, която може да обърне развитието на държавата и на обществото към по-добро е реформата на съдебната система. Това е една приспивна песен за наивници, имаща за цел да отклони вниманието на хората от всетая светих на властта: политическата система. Как ще промениш съдебната система, ако нямаш контрол върху 1) мнозинството в Парламента, който гласува Конституцията, Закона за съдебната власт, част от членовете на ВСС и членовете на Инспектората към ВСС и 2) правителството, което назначава министъра на правосъдието? Приказки за наивници.   

Причините за необходимост от реформа на политическата система са очевидни и тук ще посоча само някои от тях.

1) Отдавна преставителната демокрация на практика не представя интереса на народа (на „демоса“) и затова болшинството граждани са се отдръпнали от партиите. Като следствие от това отдръпване партиите не могат да акумулират членски внос и най-безочливо са си гласували държавна субсидия (в България размерът на тази държавна субсидия е направо скандален). Тоест, това не са партии на гражданите, а държавни партии, издържани от държавния бюджет. Не са един и два примерите, когато партии се създават само, за да получат (у нас, ако са получили на парламентарни избори повече от 1% от подадените гласове) държавна субсидия, която по принцип се усвоява за лични нужди от партийната върхушка. Това дискредитира принципа на представителността, който е първопричината за появата на партиите, и днес твърде малък процент от хората все още имат някакво доверие към тях (Симптоматично е, че много рядко се поръчват социологически изследвания, които да покажат какъв точно е този процент.).

2) Общоизвестно е, че по своята същност политическата партия не може да бъде демократична, защото нейният генeзис е базиран върху принципа на олигархичността, който се изразява в това, че всяка партия е агрегат от управляващо малцинство (партийни  гаулайтери) и управлявано мнозинство (партийни функционери, членове и симпатизанти), произвеждащ неизбежно една бюрокрация от „професионални“ апаратчици, които по своята природа са изпълнители, а не политици. Бюрокрацията като тип организация поражда господство на избраните над избиращите, на делегатите над делегиращите, на мандатоносителите над мандатодателите. Бюрократизацията на партиите обяснява свръхпредставеността в техните среди на определени социални категории (хора с професии, които предполагат приложение, а не производство на знание – юристи, икономисти… но не и учени, изследователи или творци), на себеподобни (функционери, апаратчици, чиновници) и на „наши“ хора (непотизъм, шуробадженачество), които най-често нямат нищо общо с производството на реален продукт (Например колко работници, респективно колко действащи индустриалци, са кандидат-депутати от редовете на „левите“ или „десните“ партии? Николко!).

3) Проблемът с упадъка на партиите е заложен в самата им природа: партиите са синоним на единомислието, а единомислието е проява на тоталитарно мислене. От своя страна единомислието ражда партизанско поведение: както принадлежността към определено вероизповедание предполага поведение, подчинено на догмата на вярата, така и принадлежността към определена партия редуцира свободната воля до единодействие (когато заемането на позиция или вземането на решение се изчерпват със „за“ или „против“). Тази подмяна на политическото (мислене) с партийното (единомислие) по принцип мутира в съставителство на тривиални и много подобни една на друга политически програми и „идейни“ платформи. За да се прикрие гузния факт, че партиите не представят ничий друг интерес, освен своя собствен, те болезнено се стремят да бъдат в режим на постоянно публично говорене (именно говорене, а не действие) как и колко са загрижени за интересите на гражданите. На практика това се изразява в преекспониран стремеж към комуникация чрез медиите: най-често повърхностна и фрагментарна (плътно придържане към дневния ред и „философията“ на медиите, които като правило издигат в култ мимолетното, защото утре днешното събитие за тях вече не е актуално), банални и скучни изявления, изобилие от политкоректни клишета, коментари на чужди мнения и действия, постоянно съотнасяне към пулса на социалните мрежи. Поради всичко това интелектуалецът в чистия смисъл на думата по презумпция не може да намери своето място в партийния актив. Същевременно медийното говорене на партийните активисти става жертва на посредствеността. Респективно посредствеността на политическата класа е следствие от факта, че тя вече не привлича в себе си качествен човешки материал. Хората с качества и със способности се ориентират към други професии, които имат по-висок социален престиж.

4) Позиционирането на политическите партии в политическото пространство е квази-идеологическо, защото партиите се легитимират пред обществото по-често чрез отношението им (близост или противопоставяне) към друг (външен или вътрешен) политически субект, отколкото чрез принадлежността им към някаква тяхна собствена или вече утвърдена традиционна идеологическа платформа, което още веднъж е потвърждение на констатацията, че става дума за груба и нечестна подмяна на политическото с партийното.

Какво и как трябва да се реформира

І. Партийната система (политическите партии)

Реформиране чрез Закона за политическите партии на партийната система посредством 1) създаването на обществен критерий за работата на партиите, който да отчита реално свършеното (по отношение на обещаното) от тях и 2) законова регламентация на тяхното основно задължение (към обществото, към гражданите, към избирателите): изпълнение на поетите ангажименти (обещания).

1) Създаване на два регистъра – „регистър на обещанията“ и „регистър на изпълнените обещания“. Всяка партия на своя сайт трябва текущо да поддържа тези два регистъра. Отделно трябва да има един общонационален сайт на всички регистрирани в съда партии, който автоматично да качва (партиите ще са длъжни ежеседмично да изпращат актуализацията на тези свои два регистъра) тези два регистъра на всяка една партия поотделно с цел хората да имат нагледна сравнителна информация кои партии как и доколко спазват своите обещания.

Единствен критерий за изпълнение на дадено обещание е: а) внасяне (обсъждане и гласуване, ако партията е парламентарно представена) в комисиите на НС на нов или на промяна в съществуващ закон, б) внасяне в съответното ведомство на нов или на промяна в съществуващ Правилник за приложение на даден закон и в) внасяне в МС или в президентството на нов или на промяна в съществуващ акт (решение, постановление) на правителството или на президента.

Срещи, разговори, дискусии, обсъждания, кръгли маси и други експертни и академични публични изяви са само стъпки, подготвителна работа за изпълнението на дадено обещание и сами по себе си не са критерий за свършена работа. Този критерий е свързан с обещания, визиращи работата на парламента, на правителството и на местната власт. (Изпълнението на обещанията на евродепутатите и на президента трябва да се оценява по сходен критерий, който допълнително трябва да се прецизира.)

2) Ако в срок от 2 години след даден избор (за Парламент или за местна власт) дадена партия не е изпълнила (или не е предприела конкретни стъпки) повече от 50% от своите обещания, то тази партия по закон трябва се отстранява от участие в следващия избор. Ако това се повтори (при следващо участие в избори), партията по закон трябва се отстранява от участие в следващите два избора. Ако се потрети – по закон на тази партия се отнема съдебната регистрация.

3) Намаляване на партийната субсидия от 11 на (примерно) 4 лв. на глас за всяка партия, събрала на последните парламентарни избори поне (примерно) 30000 гласа.

ІІ. Институционалната система (институционални норми и механизми, регламентиращи функционирането на политическата система)

Реформиране чрез промяна в законите и Правилниците към тях на институционалните норми и механизми, регламентиращи функционирането на политическата система.

1) Промяна на избирателната система: въвежда се мажоритарна избирателна система в два тура.

2) Промяна в Избирателния кодекс: активна регистрация на избирателите; районни преброителни центрове; електронно/машинно гласуване; криминализиране на купуването и продаването на гласове и на фалшифицирането на изборните документи, съчетано с чувствително завишаване на наказателната санкция; въвеждане на образователен ценз за гласоподавателите – завършено средно образование.

3) Намаляване на броя на депутатите от 240 на 120; това трябва да е предшествано от промяна в териториално-административно делене на страната – намаляване на общините от 248 на 120, колкото е броят на депутатите (плюс закриване на областите, които са паразитно квази-управленско звено, само гълтащо бюджетни средства и явяващо се важна трансмисия за процъфтяването на всякакъв род корупция). Всеки (кандидат)депутат задължително има своя интернет страница, в която текущо се вписва неговата парламентарна и извън-парламентарна дейност, плюс двата регистъра на ангажиментите – регистъра на обещанията и регистъра на изпълнените обещания. Всеки депутат по закон има свой „кабинет“ от двама души: един високоплатен юрист-сътрудник и един технически сътрудник.

4) Промени в Правилника на НС (не са една или две; например да отпадне възможността водеща комисия да гласува законопроект 24 часа след като той е внесен в нея за обсъждане).

5) Промени по отношение на поетите от Правителството ангажименти: 2 седмици след избирането му правителството представя (за гласуване от НС) своя управленска програма (задачи и срокове за тяхното изпълнение); текущ 6-месечен отчет на правителството пред парламента; при неизпълнение от страна на правителството на повече от 50% от гласуваната от НС негова управленска програма в продължение на 3 последователни шестмесечия (3 поредни отчета) НС  автоматично пристъпва към избор (в срок от един месец) на ново правителството.

6) Промяна в статута на общинските съветници и намаляване на броя им наполовина (чрез промени в Закона за местното самоуправление и местната администрация в посока да изпълняват функцията единствено на местен парламент, без управленски пълномощия).